Пролог: Ехо от Другия Свят
Дъждът барабанеше по прозорците на библиотеката с монотонна, но някак успокояваща мелодия. Акира Сато, свит в стар, удобен фотьойл, вдиша дълбоко аромата на пращяща хартия и забравени истории. Около него се издигаха безкрайни редици книги — портали към безброй светове, които той можеше да посети само с поглед. В ръцете си държеше дебел том, покрит с прах, с название, изписано на неразбираем, древен символ, който обаче някак отекваше в душата му.
«Хроники на Забравените Духове», гласеше преводът, добавен на тънка, ръчно написана бележка, залепена на първата страница. Акира се усмихваше. Тези «хроники» бяха неговото убежище от сивото ежедневие на студенсткия живот, от безкрайните лекции и очакванията на света. Той винаги е бил привлечен от невидимото, от това, което се крие отвъд завесата на обикновеното. Митовете, легендите, приказките за духове, божества и места, където границата между реалното и свръхестественото е тънка като паяжина — това беше неговата истинска страст.
Един от любимите му раздели беше посветен на ками — природата, която е жива, дишаща, с собствена воля и съзнание. Особено го привличаха историите за горските духове, за йокаи, които пазеха древни гори и свещени места. Представяше си ги — малки, зелени създания, шепнещи тайни на дърветата, или могъщи същества, чийто дъх беше вятърът, а сълзите — росата.
Слънцето отдавна бе залязло, а дъждът се бе усилил. Акира затвори книгата с лека въздишка. Беше време да се прибира. Обувките му издаваха приглушен звук по мокрия асфалт, а светлината от уличните лампи хвърляше дълги, треперещи сенки. Градът беше заспал, погълнат от нощта и мокротата.
Докато завиваше в една от по-малките, по-рядко използвани улички, водещи към дома му, погледът му бе привлечен от странна светлина. Тя не приличаше на нищо познато — не беше от лампа, нито от фар. Беше мека, пулсираща, с бледозелен оттенък, и идваше от една от онези забравени, обрасли с мъх и диви растения горички, които често се срещаха в покрайнините на града. Място, където обикновено се криеха само бездомни котки и забравени боклуци.
Любопитството надделя над предпазливостта. Акира се приближи бавно, като стъпките му потъваха в мократа пръст. Колкото повече навлизаше, толкова по-силна ставаше светлината, а въздухът около него сякаш се сгъстяваше, наситен с непознат аромат — смесица от влажна земя, цъфтящи цветя и нещо неописуемо, древно.
И тогава го видя. По средата на малка полянка, между два стари, изкривени дъба, се виеше нещо като водовъртеж от светлина. Той пулсираше, сякаш дишаше, а вътре в него се виждаха размити, променящи се образи — листа, клони, трептящи светлинки, сякаш самата гора се бе сгъстила и превърнала в портал. Беше красиво и ужасяващо едновременно.
Акира застина, сърцето му биеше лудо в гърдите. Това беше нещо, което никога не беше виждал, нещо, което никога не бе чел, дори в най-смелите си фантазии. Приличаше на… на вход. Портал.
Може би беше само игра на светлината, халюцинация, предизвикана от умората и дъжда. Но нещо в него го привличаше неудържимо. Шепот, който идваше не отвън, а отвътре, от онази част от душата му, която винаги е жадувала за повече.
Без да мисли, без да осъзнава напълно какво прави, Акира направи още една крачка. После още една. Светлината го погълна, а звукът на дъжда изведнъж изчезна, заместен от нежен, но мощен звук, като хиляди камбанки, звънящи в синхрон. Усети леко придърпване, сякаш беше дърпан от невидими ръце, и тогава — нищо.
Когато отвори очи, дъждът беше спрял. Но небето над него не беше сиво и познато. Беше наситено синьо, с нюанси на зелено, а слънцето, което се процеждаше през гъстите, непознати листа, хвърляше златисти лъчи, които сякаш танцуваха по земята. Въздухът беше чист, свеж, изпълнен с аромата на влажна земя, борови иглички и нещо, което не можеше да определи — аромат на живот, чист и първичен.
Акира се изправи бавно, все още замаян. Беше в гора, но не като нито една, която някога беше виждал. Дърветата бяха гигантски, с кора, наподобяваща бронз, а листата им бяха със странни, дори невъзможни форми. По земята растяха светещи гъби и цветя, които сякаш излъчваха собствена светлина.
И тогава, от сенките на едно огромно дърво, се появи малко същество. Беше високо около метър, с кожа, наподобяваща полиран камък, и големи, изразителни очи, като две изумрудени капки. Носеше дрехи, изтъкани от листа и мъх. То го гледаше с любопитство, без страх.
Акира усети, че разбира тихия звук, който съществото издаде. Беше въпрос.
«Ти… ти ли си?»
Ехото на въпроса се разнесе в тишината на гората, като първата вибрация на нещо ново, нещо велико, което тепърва щеше да се разкрие. Акира Сато, студентът, обичащ историите, бе попаднал в една от тях. И тя едва сега започваше.
